Споделено от наши пациенти

Диана Живкова: Има проблем – трябва да се реши

Публикувано от на Oct 1, 2015 в Споделено от наши пациенти |

Диана Живкова е на 48 години от София с рак на гърдата. След операция в България, лечението продължило в Анадолу Медицински Център.

Диана, как разбра за проблема?
В навечерието на Коледните празници през 2013 г. напипах бучка на гърдата си. Прецених, че хората вече са празнично настроени и отложих нещата за началото на следващата година. На 5-ти януари, първият работен ден, отидох на консултация в Първа градска болница и специалистите заключиха, че проблемът е сериозен и трябва да се оперирам. Даже ми предложиха следващия понеделник да постъпя в болницата. Аз не предприех действия, първо заради работата ми – трябваше да приключа някои неща, и второ – исках да чуя и други мнения. Отидох на консултация и във Военна болница, където лекарят, който ме прегледа, беше на мнение, че бучката трябва да се махне, но не беше сигурен да постави ли диагноза рак или не. Третата консултация, която направих, беше в Онкологията в Дървеница.

Какво беше заключението от третото мнение?
Силно ме изненада специалистът, който ме прегледа. Без апарати, без нищо, само като видя изследванията, ми постави диагнозата и потвърди, че трябва да се направи операция. Аз реших, че четвъртък ще бъде денят. Така и стана, защото доцентът оперира само сряда и четвъртък. Без да се затормозявам, без да се замислям, без притеснения, от днес за утре взех решението на 16-ти януари да се оперирам. След процедурата се установи, че образуванието е било капсуловано и това определено е спасило нещата, защото не се е разпространило нито в лимфи, нито другаде.

Как продължи лечението след това?
Седмица след операцията се върнах към служебните си ангажименти. Лекарите ми казаха, че трябва да се подложа на лъчетерапия и химиотерапия, но това някак стоеше далеч от мен. Единственото, което знаех е, че ще ми опада косата и реших да търся други начини за лечение. Срещнах се със специалист по интегративна медицина. И общо взето това беше.

Семейството как реагира на това твое нежелание да се подложиш на терапиите?
Зет ми беше този, който не ме остави на мира. Той има познати в Турция, съответно беше чул добри отзиви за Анадолу Медицински Център. И той постави нещата така –  ако в Турция специалистите кажат, че няма нужда от последващо лечение, нищо няма  да правя. Но ако кажат, че трябва да се действа, се действа. И така – дадох му изследванията и след няколко дни имах среща с д-р Йешим Йълдъръм. След като ми направиха всички изследвания отново, онколожката каза, че няма как да не се направи химиотерапия. Нямах друг избор. Направих 2 курса по 3 вливания на всеки 20 дни.

Къде направи лъчетерапията?
Много исках да направя процедурите в Анадолу – там апаратурата е на много високо ниво, специалистите също. Но беше непосилно за мен. Те бяха скъпи, а и тук трябваше някой да работи. Аз работя със сериозни фирми. Няма как. Колежки можеха да поемат нещата, но докато им обясня, аз ще го направя. А за тези лъчетерапии, които бяха всеки ден, трябваше да съм в Истанбул. Дори и да бях намерила парите, нямаше как физически да стоя там. Процедурите, общо 25 на брой, ги направих тук в България, но лечението си продължавам в Турция с лекуващ лекар д-р Йълдъръм. Много съм благодарна на тази жена. Без нея нямаше да се случат нещата. Благодарение на плана, който ми състави, днес аз съм добре

Какво те впечатли по време на лечението в Анадолу Медицински Център?
Отношението на екипа и организацията е на много високо ниво. Посрещането е друго, организацията е друга. Там не видях някой да носи кафета, да се размотава напред-назад, да разнася хартии, епикризи. Всичко е организирано. Отиваш в кабинета и всичко е на компютъра на специалиста. Ако искаш да имаш разпечатка от изследванията, ти правят. Пред кабинетите не видях тълпа от хора, пълни пейки, няма такова нещо. Не знам как го правят. Там за един ден си направих ехограф на гърдите, ехограф на коремните органи, мамограф, рентгенова снимка на бял дроб, кръвни изследвания и очен преглед. Тези неща, за периода от 08:30 до 13:00 часа, бяха готови. И в 14:00 часа имах среща с докторката, а тя имаше резултатите на компютъра. В Анадолу прави впечатление, че специалистите не си изземват функциите. Когато ми правеха някаква процедура и аз се интересувах, сестрите ми отговаряха, че лекуващият лекар ще ми обясни в детайли. Когато ми направиха изследванията, за които вече ви споменах, се забави само заключението от рентгеновата снимка. Не че д-р Йълдъръм не може да я разчете, но е важно какво ще каже специалистът. И друг пример мога да дам – помолих докторката да ми препоръча крем за белега, който имам след операцията. Тя ми отговори, че трябва да се посъветваме с пластичния хирург, който да каже кой е най-подходящият за мен. Съмнявам се, че тя не знае, тя е специалист от високо ниво, но иска да се посъветва с професионалист в съответната област. За мен е чест, че познавам такива хора и попаднах сред тях.
Искам да изкажа благодарност на Сивил и Хабибе от Международния отдел – перфектни организатори, изобщо не се притесняваш като тръгнеш на път, просто знаеш, че ще ти изпратят кола да те посрещне. Те организират трансфери, хотел, графици на преводачите. За тях няма съботи, няма недели. И в 01:00 часа да пристигнеш, има кой да те посрещне. Впечатлена съм от Мустафа Мехмедов – много добър човек, който се интересува от хората. Много работи, много пътува и много помага. Благодарна съм на преводачката Жулиде и на всички хора, които бяха с мен по време на лечението ми в Анадолу.

Какво предстои оттук нататък?
На всеки три месеца ходя на преглед. Сега ми предстои да отида в края на годината и постепенно ще разредим посещенията. Като цяло приключих с лечението, приключих с всичко, ходя само на контролни прегледи. Единствената препоръка, която ми даде лекуващия ми лекар е да наблягам повече на плодовете и зеленчуците и да не качвам или свалям килограми. Чувствам се много добре. През целия този период – от януари до октомври, не съм спряла да работя. Може би това ми помогна на мен, работата. Ако си бях останала вкъщи, може би щях да бъда подтисната. Но аз съм такава – има проблем, трябва да се реши. След като трима специалисти казват, че на това образувание мястото не му е там, няма какво повече да го мисля.

Повече

Надеждата започва с един човек

Публикувано от на Nov 14, 2014 в Споделено от наши пациенти |

Историите, които разказваме са различни, главните герои в тях също не си приличат, но има нещо което обединява всички тях. И това е тежката борба с най-лошата болест – рака и надеждата на тези хора за здрав и пълноценен живот. Тази надежда започва с една единствена стъпка, отвеждаща българите до Анадолу Медицински Център. А в тази първа стъпка им помага един човек – Мустафа Мехмедов, представителят в България.

„Имаме късмет с този човек тук, в България“

А ето ги и нашите герои…

Кристиян Кръстев е единствено и дълго чакано дете на младото семейство Кръстеви от с. Кошарица, Несебър. Едва на шест години Криси получава  диагноза PPNET – много лош и агресивен тумор, който се е увил между прешлените на вратлето му. Родителите решават да заминат за Анадолу Медицински център, където лекарите назначават 14 химиотерапии и 32 курса лъчетерапия. Лъчетерапевтичните сеянси се правят с ултрамодерната и прецизна технология Truebeam. Лечението е успешно. Сега Кристиян е здрав, ходи на училище и отново играе с връстниците си.

Анатолий Здравков е активен, млад човек от гр. Павликени, баща на прекрасно малко момиченце. През 2011 г. Анатолий разбира че има злокачествено образование между белите дробове. Лекарите в България му дават 2-3 месеца живот. След проведени химиотерапии, се установява драстично уголемяване на тумора. Анатолий решава да постъпи за изследвания и лечение в Хематологичното отделение в Анадолу Медицински Център. На Анатолий е направена успешна автоложна трансплантация. Анатоли вече е напълно здрав и успява да ръководи успешно бизнеса си и да помага на други нуждаещи се хора.

Иван Любомиров* от София е на 70 год. и страда от рак на дебелото черво. След операция за премахване на тумора, направена в България, пациентът получава разсейка в мозъка. Последва втора операция и образуванието в главата му също е премахнато. След месеци химиотерапия, Иван научава, че има разсейки и в белия дроб. Семейството на Иван разбира за Анадолу Медицински Център и решава незабавно да замине за лечение там. Лекарите в Центъра назначават обща лъчетерапия на главата на пациента, облъчване на белите дробове с Кибернож и химиотерапия. Сега Иван е здрав и се радва на семейството си.

Йорданка Николова от Панагюрище е с диагноза параганглиом на синусите – злокачествено образувание, което е пробило костта и се е позиционирало върху главна артерия в близост до малкия мозък. След множество консултации в различни български специалисти и след като не получава гаранции за живота си, Йорданка заминава за Анадолу Медицински Център. Специалистите там препоръчват сеанси с Кибернож, които дават моментален резултат. Сега Йорданка е здрава и ходи до Истанбул само за профилактични прегледи.

Това са само част от нашите герои, а общото между тях е надеждата за живот, намерена в Анадолу Медицински Център в Истанбул. Всяка от историите започва по един и същи начин – от първата им среща или контакт с Мустафа Мехмедов, представителят на Центъра в България. Пациентите обикновено изпращат цялата си медицинска документация (епикризи, изследвания, хистологии, собствените си описания и въпроси) на Мустафа. Никой от тях няма грижата за нищо друго – Мустафа поема превода и изпращането на документите до истанбулската клиника, той запознава болните със становището на специалистите, той води хората до клиниката, той ги обгрижва докато ги поемат специалистите на Анадолу Медицински Център.

Учудващо е, колко мили думи могат да изрекат хората за човек, който познават съвсем бегло. Удивително е, каква благодарност струи от очите на българите, на които Мустафа е помогнал.

„Каквото и да ви кажа за Мустафа, няма да мога да го обрисувам толкова истински“, казва съпругата на Иван Любомиров*. „Той просто е страхотен човек. Няма такъв човек – няма близък, няма познат, няма роднина, които да могат да се сравнят с него. Срещу нищо. Абсолютно всеотдаен и загрижен срещу едно благодаря. Не само, когато ни заведе за първи път до Анадолу, а и след това на няколко пъти сме пътували с него, когато се е налагало и когато синът ми не е можел да ни закара. Не само това  – той и там на място продължава да бъде загрижен. Пита лекарите, какво трябва да се направи, дава ти кураж. Имаме късмет с този човек тук в България. Освен това моето впечатление е, че Мустафа се ползва с изключителен авторитет в Анадолу Медицински Център и пред лекарите. Винаги гледа да си уреди пациентите, с някакво предимство си води хората“, споделя развълнуваната съпруга.

Йорданка Николова от Панагюрище се връща с благодарност към първата си среща с представителя на Анадолу Медицински Център в България.  „Свързах се с Мустафа Мехмедов и отидох до офиса му в Пловдив. Там преснимаха епикризите и всичките ми медицински документи. Преведоха изследванията ми и да ги изпратиха до Анадолу Медицински Център. Аз само ги занесох, нищо друго не съм правила.  Мустафа е толкова народен човек, стабилен, учтив, винаги да услужи… Винаги помага и ако нещо не е наред, той ще направи всичко възможно да го оправи. Вживява се в случаите на болните, съдейства им, дава им кураж.“

„Мустафа е много печен човек“, типично по мъжки коментира Анатолий Здравков от Павликени. „Откакто съм приключил с лечението си в Анадолу Медицински Център, сигурно над 50 човека са ми се обадили да ме питат за там. Аз постоянно давам телефонния номер на Мустафа. Оттам нататък не знам какво правят, но щом веднъж се свържат с него, той вече им показва пътя. Много добър човек е!“

„Заминахме за Анадолу Медицински Център 5 коли с болни българи“, спомня си Любомира, майката на 7-годишния Кристиян. Мустафа ни заведе до клиниката. Беше се обадил и подготвил всичко. Вечерта останахме в хотела, който е до болницата. Сутринта имахме организирани часове, консултации, всичко беше подредено… Сега всичко е наред със сина ми“, продължава Любомира. „Слава на Бога, наистина всичко е наред. Благодарение и на нашите приятели, които ни свързаха с Мустафа, благодарение на Мустафа, който е уникален човек. Той е като баща за детето ми, просто толкова много го обича, толкова много се е грижил за него, не ни е оставял и той в най-трудните моменти до ден днешен“, вълнува се младата майка.

На Мустафа може да се има на 100 процента доверие. И той прави най-доброто, което може, за да ти помогне. В такъв момент всеки тръгва с един страх и ако нямаш такъв човек като Мустафа, който да те придружи, който да те настани, който за ръка да те води от кабинет на кабинет, ще е много трудно, изключително трудно.“, споделя съпругата на 70-годишния Иван Любомиров*.

*Името на пациента е променено по морални съображения

Повече

Светлана Килявкова: Животът ми – 330 мл. течност в един пакет

Публикувано от на Oct 16, 2014 в Споделено от наши пациенти |

Светлана Килявкова е на 24 години от Смолян. Момичето е трудно подвижно, с диагноза M4 миеломоноцитна левкемия и тумор в главата. През април 2013 год. постъпва в Анадолу Медицински Център, Истанбул за лечение с химиотерапия, кибер нож и трансплантация на стволови клетки от донор, осигурен от тяхния център по трансплантации.

Светле, как разбра, че имаш здравословен проблем? Имаше ли някакви симптоми?

Не, почти нищо ми нямаше. Дори се чувствах много добре. В един момент ми се появи едно топче под мишницата и за един месец стана голямо колкото яйце. Отидох на лекар в Смолян, а после в Пловдив, и там ми казаха, че имам левкемия. Започнах да се лекувам, цяла година всеки месец правих химиотерапия и след 2 години и половина лечение постигнах частична ремисия. Много трудно постигнах ремисия, но пък много рязко излязох от нея. Не знам как така се получи. Просто изведнъж.

Колко време продължи лечението ти?

4 години! Докато ходех на химиотерапия, се прояви някакъв странен симптом – половината ми лице беше изтръпнало. Направиха ми скенер и казаха, че е менингиален рецидив. Лекуваха ме с няколко много болезнени пунции в гръбначния стълб. Започнахме да лекуваме тумора през октомври, а се оказа, че до февруари той се е развивал. Впоследствие се оказа, че това е доброкачествен тумор, който е трябвало само да се отстрани.

Докато се опитваха да оправят тумора в главата, аз излязох от ремисия и получих рецидив. През февруари месец всичките ми мускули започнаха да отслабват – прасците на краката, бедрата… Въобще не можех да ходя и през март вече бях инвалид. С всеки ден нещата ставаха все по-зле. Образуванието в мозъка засягаше все повече места и започнах да не виждам, да не чувам, да не ходя, дори не можех да спя. Един месец не съм спала въобще. Вече бях в инвалидна количка и естествено заминахме по спешност за Истанбул.

Как стигна до Анадолу Медицински Център, откъде разбра за тях?

Познати на баща ми ни казаха за тази клиника. Родителите ми бяха започнали да мислят за Германия и за други места. Като разбрахме за Анадолу Медицински Център, веднага се свързахме с тях и с помощта на представителят им за България Мустафа Мехмедов изпратихме медицинските ми документи в клиниката в Турция.

От там ми казаха, че са имали и друг път такъв случай, че имат начини да се справят с двете ми заболявания. И те наистина се справиха! Мустафа ни откара до Анадолу Медицински Център, заведе ме до кабинета, остави ме при преводачките. И оттам нататък всичко беше все едно съм в Рая.

А знаеше ли колко ще струва лечението?

Първо ти казват какво лечение могат да ти проведат, след това преводачите ти изготвят офертата. На мен от Фонда за лечение в чужбина не ми отпуснаха никакви средства, защото не съм избрала държава от Евопейския съюз за лечението си. Ако бях избрала Германия, щяха да ми отпуснат само част от сумата.

Баща ми каза да си помисля, защото дори да отпуснат парите за Германия, те ще стигнат да направим една химиотерапия там и ще останем до там.

Какво последва?

Всичко наново – всички изследвания, пункции, всичко ми направиха наново. Според тях и диагнозата и лечението ми са били грешни. След това проф. Гюлбаш ми каза: „Сега ще ти сложа едно ново за теб лекарство, за което давам 30-40% шанс да ти помогне и да те вкара в ремисия.

Ако не стане с него, ще правим още химиотерапии.“ И за щастие тази една химия ме вкара в ремисия. От първия път. За мен той доказа, че може да се справи с мен. И си казах – избирам Зафер Гюлбаш! След това вече ми направиха една поддържаща химиотерапия, защото донорът още не беше открит.

Бързо ли намериха донор за трансплантацията?

На мен ми намериха донор от Германия. Нещата станаха много бързо – от България спряха търсенето и в същия ден следобед, в 3 часа, от Анадолу Медицински Център ми откриха донор с 90% съвместимост.

Преводачките ми се обадиха: „Намерихме донор!“ И това само за няколко часа… За мое щастие донорът много бързо реагира и започнахме възможно най-бързо подготовка за трансплантация.

Имаш ли представа кой е твоят донор?

Да, млада жена, германка. Много искам да я видя. Казаха ми, че след една година те ще се свържат с нея и тя ако евентуално иска да осъществим връзка, ще ни свържат. Много се надявам да иска да се видим. Не мога да й се отблагодаря, обаче ще е много яко!

Кога направи трансплантацията?

На 8 август ми преляха стволовите клетки. Спомням си как влязоха в стаята, държаха просто един пакет. Животът ми в един пакет! Преляха ми го през катетър, който ми бяха поставили още в България. Имплант, който е вътре и през който текат химии, глюкози, най-различни неща.  330 мл. – това е животът ми!

Изтекоха за 3 часа. Докато преливаха стволовите клетки, през цялото време си представях как това са жълти и сини пеперуди, които кацат и убиват всички болни клетки в мен.

След колко време усети, че имаш подобрение?

След трансплантацията вече нямах такива оплаквания. Докато показателите ми бяха ниски, получавах най-различни инфекции и бях непрекъснато на много антибиотици. Тогава нямах никаква имунна система. По принцип, за да ти вкарат клетките на донора, трябва да имаш минимален брой лоши клетки, всичко злокачествено трябва да е убито в теб.

За да може, когато тези клетки влязат в теб, да си намерят мястото, да атакуват всяко останало лошо нещо и да го транформират в собствено такова. Общо взето това е процесът – така ми го обясни професорът.

А какво лечение приложиха за образуванието в мозъка?

Справиха се лесно, заедно с първата химиотерапия, проф. Кейхан Енгин започна и облъчване с Кибернож. В рамките на един месец ми направиха 3 фракции. Киберножът е машина с лъч – лягаш на една машина, слагат ти маска на главата да не мърдаш. И един час те облъчват. Пускат ти българска музика даже.

Страхотно отношение от целия персонал. Това е болница по американска стандарт все пак. И си личи, че персоналът е обучен по различен начин. Много човечни хора, много!

Сама ли беше там в болницата?

Не, с майка ми. В изолатора бяхме 60 дни. Знам, че изолатор звучи страшно, но всъщност това е една просторна стая, всичко беше много хубаво направено, имаш всичко необходимо. От стаята ми се виждаше Мраморно море. Гледах морето. Гледах птичките.

Имах Интернет, но очите ми много се напрягаха с компютрите и не можех да го ползвам. Едното ми око беше затворено за известно време, защото от химиотерапията получих усложнение. И него лекувахме. Но те за различните усложнения предварително те предупреждават – казват ти: може това или това да се случи.

Тоест пациентът е подготвен за всичко от самото начало – и за добрия развой на нещата, и за лошия?

Да, най-хубавото е, че в тази болница ти казват истината в очите. Толкова добър човек е проф. Зафер Гюлбаш, страхотен човек – всичко ти казва, цялата истина. Аз още след първата си среща с него, си казах: това е човекът! И въобще, от всеки кабинет съм излизала доволна и всеки път с усмивка, нищо че имах два рака в мен.

Единият професор ми казва: „Спокойно мога да те оперирам, има и Кибернож“. Другият ми казва: „Ще ти направя химиотерапия, и ако се получи, ще си добре“. И всичко им се получава. Целият персонал се държи страхотно. По всяко време в денонощието можеш да ги търсиш по телефона. Сестри и преводачки винаги има до теб.

Колко време се лекува в Анадолу? Общуваш ли сега с някого от персонала на болницата?

Една година изкарах в Истанбул, бях и на квартира. Поддържам връзка с всички от болницата във Фейсбук, и с преводачките и с болни приятели. Моят проф. Зафер Гюлбаш имаше празненство за 600-та си алогенна трансплантация и ме покани да изнеса реч. Аз съм първата българка в Анадолу Медицински Център, на която е направена алогенна трансплантация. Това е човекът, който ми спаси живота.

И аз отидох и говорих на микрофона… И дори по телевизиите ме даваха, с маската, с кърпата на главата. Там се срещнахме толкова много оздравяли хора – и българи, и чужденци: чехи, поляци, руснаци, хора от азиатските държави. Много, много хора… Беше много хубаво. Видяхме колко много хора е спасил този човек. Това е нещо страхотно!

Повече

Благодарна съм, че постъпихме в Анадолу медицински център

Публикувано от на Jun 26, 2014 в Споделено от наши пациенти |

Историята на Кристиян Кръстев разказва майка му – Любомира Кръстева

През 2012 година шестгодишния Кристиян Кръстев постъпва за първи път  в Анадолу Медицински Център. В България му поставят диагноза невробластом. След консултациите в истанбулската клиника се установява, че заболяването не е невробластом, а PPNETпериферен примитивен невроектодермален тумор. След продължителен курс химиотерапия и лъчетерапия е постигната тотална регресия на заболяването.

Любомира, как разбра за Анадолу Медицински Център? И как се случи така, че да потърсите помощ в чужбина?

Приятели ми казаха за болницата и ни посъветваха да отидем там, казаха ми и за сайта им. Влязохме, разгледахме, прочетохме няколко истории със съпруга ми точно за болницата.

При нас нещата се случиха много бързо. Първоначално детето ми изкара една пневмония през лятото на 2012-та година. Излекувахме пневмонията, докторката ни каза да го водим на плаж. Но точно след плаж ми правеше впечатление, че Криси започна да се оплаква, че има болка във вратлето. Първото оплакване беше: „Боли ме вратлето”. След известно време, се оплака за втори път: „Боли ме вратлето, но по-силно”. После трети път, четвърти път се появяваше пак болка, но все по-силна. Детето място не си намираше, пищеше „Адски много ме боли вратлето, мамо, отзад, ето тука отзад ме боли”.

Заведох го при детски невролог в Бургас. Направиха неврологичен преглед, назначиха ядрено-магнитен резонанс, кръвни изследвания, снимка на белите дробове. След готовите резултати невроложката ми каза: „Детето  има вътрешна брадавичка във вратленцето, която не е опасна за живота му, няма да се притесняваш, но тук в Бургас не можем да му помогнем. Трябва да заминеш за София.”

Свърза ни със  специализирана болница в София и ни хоспитализираха веднага. Направихме нов ядрено-магнитен резонанс, стояхме в болницата седмица, без да знаем, какво предстои. След седмица ми казаха, че планират да направят операция. Не ни обясниха нищо, абсолютно нищо не знаехме. Казваха само: „Ние трябва да го оперираме, за да разберем какво е”. Друго нищо не ми обясниха, докато не излезе хистологичният резултат, аз не знаех какво става. Направиха операция на вратлето му отпред вдясно. По-късно в Анадолу Медицински Център вече разбрахме че туморът е бил осукан между 3 шийни прешлена и е стигал до сънната артерия.

Казаха, че след 2 месеца планират втора операция отзад, което после в Анадолу Медицински Център разбрахме, че е невъзможно да бъде направено. Изписаха ни от болницата и се прибрахме вкъщи. Чакахме три седмици да излезе хистологичния резултат, треперихме и не знаехме, за какво става въпрос.

После ми се обади хистологът и каза; „Г-жо, нямате никакво време, туморът е злокачествен, трябва веднага да започнете химиотерапия, идвайте веднага в София. Детето има невробластом.“ Аз въобще не знаех, на кой свят се намирам, седнах и просто… Някакъв сън, разбирате ли, просто не знаех, не знаех какво се случва, не знаех какъв път да поема, какво да направя, беше ми много трудно.

Със съпруга ми седнахме и обсъдихме нещата. Той междувременно беше споделял със свои приятели за проблема, които са му казали: „Отивай в Анадолу Медицински Център, тук може и да си загубиш детето, заминавай за Истанбул”. Дадоха ни телефон на Мустафа Мехмедов, свързахме се с него, уговорихме си ден и час и решихме като отидем там да направим ревизия на туморното блокче.

Взехме туморно блокче, което се отделя в болницата, където е оперирано детето, и мога да изследвам отново, да направя ревизия на тяхната работа. Много трудно го взехме, с преснимане на лични карти, със 100 обещания, че ще го върнем. С туморното блокче и с всички изследвания заминахме за Анадолу Медицински Център.

Направо заминахте или предварително изпратихте изследвания до Центъра?

Предварително изпратихме по Мустафа нашите документи – епикризи, ЯМР, всичко. Само туморното блокче си го носихме в нас като отидохме. В Анадолу Медицински Център направихме всички изследвания наново. Там работят въз основа на свои собствени изследвания и това е много правилно. Всичко направихме наново – ядрено-магнитен резонанс, ПЕТ скенер, всички кръвни изследвания и ревизия на туморното блокче.

Ревизията на туморното блокче стана изключително по-бързо, отколкото в България, и излезе съвсем различен резултат. Много по-лош и много по-агресивен на вид тумор, който се нарича PPNET. И след като ние имахме два различни резултата, решихме да направим още една ревизия, в трета болница. Там категорично потвърдиха диагнозата на Анадолу Медицински Център.

Онкологът, който ни прие в истанбулската клиника ни обясни, че лошият и агресивен тумор PPNET, на вид е еднакъв с този, който ни казаха в България, но трябва да си наистина голям специалист, за да го разпознаеш. Каза, че двата вида се различават и ако беше резултатът от България щяхме с 4 химиотерапии да го излекуваме, без никакъв проблем. Но за този, който е всъщност трябва да се направят 14 химиотерапии и 32 курса лъчетерапия.

Как приехте тази новина, не ви е било лесно…

Първоначално тази новина много събори мъжът ми, беше много по-раним. Аз се чувствах много силна. Имах чувството, че мога да преборя целия свят и си казах, че ще се боря, каквото и да ми коства. После имаше периоди, в които и аз падах духом, мъжът ми ме повдигаше.

Въпреки болките, след направените изследвания и резултата, ние трябваше да се върнем в България. Направихме една химиотерапия в Анадолу Медицински Център и се върнахме веднага. Трябваше да подадем документи в Министерство на здравеопазването, да се включим към Фонда за лечение на деца в чужбина.

Защото ние нямахме пари да проведем лечението. За първата химиотерапия ни помогнаха близки, приятели, познати, непознати. Много хора ни помогнаха и не са спряли до ден днешен да ни помагат, за което съм изключително благодарна.

Просто нямам думи, с които да опиша благодарността към всички хора, които бяха до нас и са все още до нас в тези трудни моменти. Цял живот няма да ми стигне да им се отблагодаря.

Какво се случи след като се върнахте в България?

Направихме първата химиотерапия, върнахме се и тримата с Криси. Преди да тръгнем се консултирахме се с нашия онколог и той ни каза: „Не се притеснявайте, можете да се върнете в България, но ако евентуално на детето му паднат прекалено много левкоцитите, ще се наложи да постъпите в болница за повишаване на левкоцити.“.

Пътувайки към България, детето вдигна температура и трябваше да постъпим в болница. Обадих се на доктора в Анадолу Медицински Център, защото аз бях готова да се върна веднага, но той ми каза, че нямаме време. Каза ми, че ако детето не постъпи веднага в болница, може и да умре, трябва веднага да бъде прието. Криси беше с много висока температура, много отпаднал, 20 дни без да яде и да пие – нито вода, нито храна.

По най-бързия начин отидохме в София и направихме кръвна картина. Излезе, че няма грам гранулоцити в организма, левкоцитите бяха изключително ниски и трябваше да постъпим веднага в болница. Обадихме се в една болница, където ни отказаха да го приемат.

Отидохме в друга, от където ни насочиха в трета.  Там ни приеха, сложиха на Криси абокат в ръката с някакъв медикамент, но не му включиха системи,  а детето нито се хранеше, нито пиеше вода, абсолютно нищо не приемаше. Само повръщаше, повръщаше, повръщаше, нищо повече.

Аз си носих от Турция Левкостин, оттам си го купих. Това е медикамент, който се поставя за повишаване на левкоцити, слага се подкожно в ръчичката. В Анадолу Медицински Център ме научиха да слагам инжекции, но в софийската болница не ми позволиха аз да му ги поставям.

Взеха ми медикаментите и му ги слагаха венозно през системата. Аз се обадих на доктора в истанбулската клиника и той ми каза, че това просто не е нормално – трябва да се слага подкожно. Изписаха ни след четири дни, не искам да се спирам на отношението и обстановката там.

Слава Богу, след първата химиотерапия, получихме прекрасната новина, че сме одобрени от Фонда за лечение на деца в чужбина и поемат лечението на детето ми. Беше прекрасна новина, защото това много ни притесняваше. Но въпреки всичко бях готова света да преобърна, но да намеря тези пари. Казвах си, ако трябва ще чукам от врата на врата, ще се моля, просячка ще стана, но ще намеря тези пари.

Кога заминахте пак за Анадолу Медицински Център?

Когато Криси се стабилизира, се върнахме пак в клиниката в Истанбул, разказахме на нашия доктор – д-р Алп Йозкан, за перипетиите в България и той ни каза: „От тук нататък, аз ви казвам, че не ви пускам да се върнете в България. Оставате тук“. Останахме близо година и половина, бяхме на квартира в Истанбул.

Кандидатствахме за временни документи, от болницата ни съдействаха, за което съм им много благодарна. Защото имаме право на 3 месеца престой в Турция и от Анадолу Медицински център ни помогнаха да ни издадат временни паспорти от полицията.

Благодарни сме на много хора, нашите родители, близки, приятели, познати и непознати, които ни помагаха финансово да си плащаме квартирата, да се издържаме там и да излекуваме детето си докрай.

Как се развиха неща по време на престоя ви в Анадолу Медицински Център?

Още след първите изследвания ни казаха каква ще бъде схемата на лечение. Бяха назначени 14 химиотерапии, като първите 10 бяха задължителни. След четвъртата химиотерапия се получи регресия и туморът на Криси изчезна напълно. Докторът обаче ни каза, че това, че туморът го няма, не означава, че всичко приключва.

Тепърва ни предстояха и 32 курса лъчетерапия. След което продължихме с химиотерапиите, общо направихме 10 химиотерапии и 32 курса лъчетерапия. Лъчетерапията беше назначена от проф. Енгин, който е изключителен човек, много е добър.

Той беше близо до нас през цялото време и ни помогна да е по най-лесния, най-безболезнения начин за детето. Уникален е – и като доктор, и като човек.

Условията в болницата бяха уникални, просто нямам думи да опиша удобството не само за детето, а и за нас, които бяхме до детето си постоянно. Обстановката не е болнична въобще, дори не мирише на болница. Имахме си самостоятелна стая, в която си бяхме само ние.

Медицинските лица, лекарите, сестрите, целия обслужващ персонал, преводачките, всички бяха до нас през цялото време. Ние сме като едно семейство с тях, защото и те не ни изоставиха в най-трудните моменти.

Как преминаваха сеансите лъчетерапия. Бяха ли трудни за Криси?

По време на лъчетерапията не можеше да стоя при детето си вътре в стаята, защото радиоактивността е опасна за мен. На Криси му беше направен план, как точно да лежи, направиха му и специална маска за неговото личице, която се заключва за едно легло. Третираха го с True Beam, който облъчва конкретното място.

Ставаше много бързо, по 10-15 мин. беше всеки сеанс. Тъй като синът ми е малък за Кибернож, те прецениха, какъв да бъде планът за лечение, какво да използват, как да използват, изчисляваха какви лъчи да бъдат насочени към образуванието.

Апаратът се въртеше около главичката му. Не беше въобще болезнено за него, дори нямаше изгаряне, само леко зачервяване.

Криси страхуваше ли се?

Когато ни обясняваха, как преминават сеансите на лъчетерапията, му казаха, че мама няма да е до него. Той много се стресира първия път, когато трябваше да остане сам в тази стая. Търсехме начин да измислим с екипа в болницата, как да направим така, че Криси да не се страхува, да си мисли, че аз съм при него. Дадоха ми едно квадратно силиконово парче, да го топля в ръцете си.

Казаха му „Ще позволим на мама да стои при теб, ако ти не говориш и ако тя не говори“, и той се съгласи. Всеки път след като го закопчеят с маската, аз затоплях силиконовото парче, слагах го на крачето му, все едно го държа с ръка, и той си мислеше, че съм през цялото време при него.

А аз бях отвън в една стая и го гледах през камерите. Когато сеансът приключваше, първо аз влизах в стаята и дърпах силиконовото парче от крака му, за да види първо мен. Да му кажа „за днес приключихме, браво на теб, ти си герой“. Пускаха му музика, питаха го коя му е любима песен. Българска музика му пускаха.

Някъде по средата на сеансите той реши сам да влиза. Каза, че вече е смел и може сам да се справи и няма нищо страшно. Единственото ужасяващо нещо за него беше поставянето на абоката. Преди да му сложат абоката, идваха преводачките, правеха му смешки, опитваха се по всякакъв начин да го предразположат, за да мине този труден момент.

В общи линии, наистина, нямам думи да опиша хуманността, приятелското отношение, предразполагането, условията. Което е много важно, наистина много важно за всеки пациент.

Как се отрази това на училището? Криси е трябвало да бъде в първи клас, когато е започнало всичко.

Първи клас изкарахме в болницата, Криси беше индивидуална форма на обучение. Освен че правехме химиотерапията, учехме и уроци в болницата. Аз му бях учител. Накрая на годината се явихме на изпит в училището пред комисия. Изпитаха го, взехме с отличен дипломата за първи клас.

В момента е във втори клас, отново е индивидуална форма на обучение, аз си го уча вкъщи. Дори в повечето случаи даваше лявата ръчичка да му слагат абокатчето за химиотерапия, за да може да пише с дясната. Беше му много трудно наистина, но се справи. Никой не си избира съдбата.

Какво друго правихте? Той не може да излиза да си играе.

Нямахме право въобще да излизаме. Ние бяхме в детско отделение, което е изолирано от всякакъв друг вид пациенти. Нямахме право да напускаме отделението, докато сме хоспитализирани. Имат огромна стая с най-различни играчки, пързалки, топки.

Нещо като детски кът, в който децата си играеха, разхождаха се, играеха си с електронни коли и гледаха през прозорците. Нашата стая се намираше точно пред мястото за паркиране на хеликоптер и Криси постоянно очакваше да види хеликоптер.

Това беше и мястото, от където микробуси водеха и взимаха медицинските лица, които работят в болницата. Посрещахме и изпращахме всеки ден и преводачки, и лекари, и сестри. Махахме им през прозореца за довиждане, за добро утро.

Имаше една голяма борова гора непосредствено след оградите на болницата. Понякога, след като сме стояли повече време във болницата, докторът ни позволяваше да излезем. Примерно за 10-15 минути му спираха серума, който отводнява организма, за да може да се разходи малко в парка. Винаги ни придружаваше медицинска сестра.

Преди да отидете в Анадолу Медицински Център проверихте ли и други места?

Не. Отидохме в Истанбул, никъде другаде не сме ходили. Ние направо се ориентирахме към Анадолу Медицински Център, защото първо е по-близо до България, а и бяхме добре приети. Първоначално всички прегледи и изследвания бяха светкавично направени и отношението, което имаха към нас всички в болницата….

Просто аз нямаше как и да помисля за друго място. Аз им вярвах и се чувствах толкова добре дошла и спокойна. Нямаше нужда да ходя да търся другаде, просто наистина чувствах, че това е мястото, където и детето ми, и ние със съпруга ми се чувстваме добре и предразположени.

Адекватно лечение, което беше в основата на всичко. Най-важното, което трябваше да се направи, го направиха.

Как се чувства Криси сега?

Много добре се чувства. По време на лъчетерапията беше 16 кг, в момента е 30. Всичко е нормално, той се чувства добре. Докторът ни изписа много медикаменти на биологична основа, които в други болници болните ги приемат чрез химия, чрез лекарства.

Нашият професор онколог му показа специални упражнения, които да прави за здравяване на шийната област. И той си ги прави всеки ден. Всичко върви нормално, всеки месец сме в Истанбул на контролен преглед. На всеки три месеца му правят ядрено-магнитен резонанс или ПЕТ скенер.

В общи линии, повечето го минахме, всичко е наред, детето е добре.

Значи поддържате връзка с персонала и лекарите от клиниката?

Да, благодарни сме на всички преводачки, които са уникални професионалистки и хуманни личности, просто на всички съм изключително благодарна. А за болницата, хигиената, отношението, предразположението просто нямам думи.

Благодарна съм на нашите приятели, че ни упътиха и ни свързаха с Мустафа, благодарна съм на Мустафа, който е уникален човек. Той е като баща за детето ми, просто толкова много го обича, толкова много се е грижил за него, не ни е оставял и той в най-трудните моменти до ден днешен.

Едната от преводачките – Жолиде Пехливанова беше с нас от самото начало. И още е с нас.  Държим връзка с всички от болницата, Криси им пише, обажда им се, във Viber си контактуват. Пожелават си „лека нощ“ …просто те са част от нашия живот и от нашето семейство.

С доктора си пишем имейли и си контактуваме постоянно. 24 часа в денонощието аз мога да му звъня за всяко едно нещо. Реагират светкавично и мога да разчитам по всяко време на тях във всяко едно отношение, за всичко. И се чувствам сигурна и спокойна.

Кой е най-хубавия ти спомен от престоя ви в Анадолу Медицински Център?

Най-изненадващо за нас беше, че целият екип знаеха кога Криси е рожденик. Аз като майка исках нещо да организирам. Но те казаха, че ние сме техни гости и те като стопани са вече направили организацията за рождения му ден. Дойдоха голям екип – преводачки и други медицински лица на болницата, много хора бяха. Донесоха торта, балони, изненадаха го. Беше много забавно, много хубаво за него.

Когато приключихме лечението, направиха му парти за довиждане. Аз и съпругът ми бяхме информирани, само той не знаеше. Отидохме в офиса им, в който има и румънски, арабски, руски преводачки, най-различни преводачи и медицински лица, които са ни обслужвали. Всеки, който го познава, от целия персонал на болницата, беше дошъл там.

В офиса беше тъмно, той влезе и каза: „Може би някой е спрял тока”. Тогава те светнаха лампите и му казаха: „Сюрприз”. И той беше много изненадан и щастлив. Правили са много мили жестове. Те не само изпълняват задълженията си, те знаят как да те предразположат, знаят как да ти дадат сигурност. Бяха до нас абсолютно всички и наистина съм много благодарна, че постъпихме в в тази клиника. Аз наистина се чувствах спокойна и вярвах. Имах вяра. Те спасиха живота на детето ми.

След три месеца приключвате с лечението …

По принцип нашият доктор онколог обмисля от невъзможното възможно да направи. Обмисля да извлече здрави стволови клетки от Криси и да ги замрази. Ще бъдат извлечени от кръвта му, което, живот и здраве, ще стане след като мине тази година. Д-р Алп Йозкан просто мисли за бъдещето.

Той не е свършил своята работа до тук. Той продължава да живее с историята на моето дете, с неговото заболяване, което е било и да мисли всичко най-добро за него. Аз съм изпълнена с оптимизъм, вярвам и съм сигурна, че всичко ще бъде наред и ще се бориме. Благодаря още веднъж казвам, че наистина попаднахме там.

Има едно нещо, което никога няма да забравя. Когато постъпихме в болницата за първи път и Криси се запозна с д-р Алп Йозкан, нашият онколог, той го попита: „Криси, знаеш ли защо си тук?”. И той, гледайки го му отговори простичко: „За да оздравея.” Докторът му каза: „Аз сега ще ти обясня накратко, какво ще правим тук, каква е нашата роля и нашата задача. В твоето вратле има едни лоши човечета.

Чрез системите, които ще ти сложа в ръчичката, ще изпратя армия от войници, които ще влязат във вратлето ти и ще унищожат тези лоши човечета и ти ще оздравееш.” От тогава Криси просто си знае, че това е неговия доктор, вярва му безрезервно, спокоен е, знае, че може да разчита на този човек. Сега Криси знае от какво е бил болен, но не говори за това. Тогава само повтаряше: „Аз искам да живея. Искам да живея.”

Сигурна съм, че всичко е свършило вече и просто приемаме, че е трябвало да се случи. Гледаме позитивно и оптимистично на живота, и на здравето, и на всичко. Бяхме много силни и благодарение на всички – и хората в болницата, и наши приятели, и близки. Всички, които не ни оставиха.

Много хора ми казват, че Господ на силните дава най-трудните и най-тежки изпитания. Аз се молих денонощно и не спирам да се моля да ми е живо и здраво детето. И съм плакала, и съм крещяла в колата, и съм страдала, и съм се измъчвала, че това се случва на моето дете.

Но това е писано, това е трябвало да се случи. И много хора са ми давали кураж и са ми казвали точно това „Господ много те обича, за да ти дава такива изпитания, Господ много те обича”.

Повече

Кибернож топи тумори с над 200 лъча

Публикувано от на Dec 21, 2009 в Актуално, Споделено от наши пациенти |

Десетки българи със страшната диагноза рак търсят спасение в Анадолу медицински център в Истанбул

“Само през последните три месеца броят на пациентите от България е нараснал многократно”, сподели Мустафа Мехмедов, мениджър на новооткрития здравен информационен център в Пловдив, който улеснява контакта с турската клиника.

Анадолу Медицински Център работи с доказани в цял свят специалисти, но това, което кара хиляди болни да изберат да се лекуват точно на това място, е роботизираната система за онколечение кибернож.

Модерната технология е безболезнена и безкръвна. Разработена е за отстраняване на тумори, които са труднодостъпни и не подлежат на операция. Въпреки името си не става дума за използването на нож, а за роботизирана система за лъчетерапия.

Фокусът на радиационната хирургия е върху облъчването, като то трябва да бъде максимално съсредоточено върху мястото, където се развива туморът. И да не засяга останалите органи и тъкани.

“Кибернож” използва техники, които са изключително популярни в момента като такива за интензивно облъчване. “В нашата болница използваме “Кибернож” вече пет години и затова в Европа имаме най-голям опит с приложението на модерната технология”, подчерта проф. Кайхан Енгин, ръководител на отделението по радиоонкология в Медицински център “Джон Хопкинс” (а той работи в тясно сътрудничество с клиниката в Истанбул).

Терапията предвижда роботизирано лечение, което използва източник на лъчи и роботизирана ръка. При традиционните методи се наблюдават 2, 3 или 4 лъча, които са насочени към мястото на тумора, докато “Кибернож” разполага с над 200 лъча. Те могат да се разстилат под различен ъгъл, а това е изключително важно, тъй като може да бъде избегнато облъчването на останалите органи, обясни проф. Енгин.

Той твърди, че технологията е постигнала успех при около 85% от пациентите с рак на белия дроб. 60-80 на сто са излекуваните пациенти с рак на панкреаса и 60-70 на сто – от рак на черния дроб. При последната локализация трябва да се отчете фактът, че черният дроб е доста чувствително място и не може да бъде облъчвано по никакъв друг начин. Другото, с което се отличава технологията, е, че не се облъчват здравите органи в тялото, а само раковите клетки.

Важен компонент от лечението е именно роботизираната структура, чрез която се предава облъчването. За разлика от другата подобна техника при модерния “нож” няма инвазивно проникване. А източникът на лъчи може да спира на повече от 1200 точки по време на терапията. Трябва да се подчертае, че при новия метод се отчитат движенията на вътрешните органи, а също така и движенията по време на дишането. Това е единственият уред в света, който може да прави подобни изследвания и наблюдения, изтъкна професорът.

Средната цена за лечение с технологията “Кибернож” е около 10 000 евро. Тя може да се използва за малки тумори до 3 см. Операцията се извършва от цял екип специалисти – онколози-радиолози.

Първият българин, подложил се на лечението още през 2005 г., е пловдивският бизнесмен Георги Тодоров.

Чернобил има влияние

върху раковите заболявания. Затова сега – повече от 20 г. след аварията – се достигна до ръст на онкоболестите в страните около Черноморието. Това заяви световноизвестният радиолог Кайхан Енгин. И добави: “Затова при нас, в Истанбул, идват много болни от България. За съжаление в напреднал стадий. Другият проблем е сгрешената диагностика, с която пристигат вашите пациенти. Това се наблюдава в 75% от случаите, а така много по-трудно протича терапията. Съветът ми е, когато се налага сериозно изследване, болните да търсят клиника, оборудвана с модерна технология и с квалифицирани специалисти.”

Болница в края на града

Нямаш усещане за болница. Напомня по-скоро някакъв нов модерен университет. Чакалните нямат нищо общо с тягостните редички столове с насядали възрастни хора, а са оформени като кафенета – с масички, кресла и автомати за кафе и закуски.

До тук – Анадолу медицински център, филиал на американския “Джон Хопкинс”, стигаш след няколко разменени мейла, посрещач и шофьор на летище “Ататюрк” и около 40 км през цял Истанбул. Болницата е в азиатската му част, на двадесетина километра след града, а стаите и залите й гледат морето. Заобиколена е с огромни паркинги и прекрасен парк с езерце, кафенета и алеи. За българите работят две преводачки – Кадер и Гюлбахар. И двете – наши момичета. Гюлбахар изрежда загрижено: “Имате среща с проф. Онат, после с проф. Кайхан Енгин, малко сме закъснели, но те ще изчакат, знаят, че сте пътували…” Професорите разпореждат допълнителни изследвания, Гюлбахар проверява – да, и кръвните, и скенерът могат да се направят сега, ако не сте уморени. Часът е вече около 19. След всяка среща (нещо средно между преглед и разговор) или процедура те водят на съответното гише, където няма опашка, и плащаш: 385 турски лири, 1500, 291… Получаваш фактура и пълна финансова разбивка на процедурата.

Подготвят ти план на лечението – ако ще го осъществяваш другаде, си го купуваш.

Едно вливане от химиотерапията във финансовата разбивка е около 20 пункта – еди-колко си милиграма от това – еди-колко си лири, 3 игли – еди-колко си, медицинска сестра – толкова… Всичко е калкулирано, с изключение на отношението.

Рано сутринта кафенетата още не работят, питам момичето на рецепцията къде е автоматът за кафе. Излиза иззад преградата, повежда ме любезно по коридорите, пред автомата категорично не ми позволява да извадя монетите си, задвижва го с магнитна карта. Какво кафе искате? – подава ми го и с усмивка ме връща при изходната точка. Боже, на какво го дължа?! На това, че не съм в България…

След всяка от срещите съответният професор пише обобщение на впечатлението си и своето мнение за диагнозата. После всички правят консилиум, разглеждат старите и нови изследвания и дават общо становище за диагнозата и лечението. Цялата документация получаваш в превод на английски.

В болницата има сериозен международен отдел, идват пациенти от над 60 държави. По коридорите и в градината често се чува българска реч. Идват предимно болни с тумори.

Хотелът “Йелкенкайа”, който ти е резервирала болницата, се намира на около 7-8 км, в селце на брега на морето – Байрамоглу, нещо като вилна зона, и не е скъп – 65 евро на стая за двама.

В клуб на българите и нещо като сборен пункт обаче се е превърнал ресторантът “Месале” в центъра на селцето. Обзаведен уютно и не “по селски”, ресторантът е с атмосфера, предлага вкусна храна, персоналът е повече от дружелюбен. Но това не е единствената причина – собственикът Кенан определено има слабост към българите.

Поназнайва руски и още при второто идване посреща българите като приятели. И някак неусетно сметките започват да стават все “по-тънки” – като за свои. Научава бързо проблемите и диагнозите и можеш да чуеш репликата: “О, госпожата отиде на процедура с Кибернайфа, но след два часа ще дойде да обядва тук…”
Вестник “Труд”

Повече